Паркът с езерото

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

Минаха години от както Александър бе прокуден от Рая и трябваше да се укрива от Луцифер. За щастие града на Падналите Ангели беше идеалното място и онзи проклетник с много лица още не го беше намерил. Да, но явно арогантността и самоувереността на Падналия бяха на нивото на егото му и той реши да се промъква в града, където живееха толкова много различни свръхестествени същества. Всичко му беше до болка ясно, особено "Легендата за тридесетдневните нощи", когато Светлоносецът крадеше Слънцето на града. Точно тогава Александър обичаше да се разхожда из града, за да мери сили с арогантните вампири, които си мислеха, че могат просто така да му се метнат на врата и да го умъртвят. Брадли ги посрещаше с огромен ентусиазъм и им скършваше вратлетата със завидна усмивка. Единственият, от който се плашеше самонадеяният Паднал Ангел беше Луцифер. И то не за друго, а само защото му беше служил "вярно" и го бе изиграл след това. Точно тогава, малко след като бе лишен от крилата си, Алекс успя да убеди Луцифер да го снабди с чифт Черни такива, но после му извъртя номер. Да, ученикът надмина учителя си, но на каква безумна цена? Сега той трябваше да се крие като прокажен, който няма място никъде... В крайна сметка младият господин Брадли сам бе предпочел това, но не се чувстваше никак виновен. Бе седнал на брега на езерото, гледайки синьото небе. Изведнъж, той просто се изправи и започна бавно да се разсъблича докато не остана до едно приемливо ниво на голота. Без да му мисли особено, скочи във водата и заплува. Отпусна се на кристално чистата повърхност и остави мислите му да текат като буйна река, проправяща си път сред живописните брегове. Всичко около него изчезна за миг, но Александър бързо се завърна в реалността като усети нечие присъствие наоколо. Обърна се и видя едно младо и привлекателно момиче. Беше... Не, не беше сръхестествено същество... Беше човек, но имаше нещо сръхестествено в нея... Нещо различно от останалите. Да, точно така... Как не можа да се усети по-рано. Момичето беше Двойник. Но не му беше позната... Никак даже... "Ако беше някоя от тези, с които някога съм спал, нямаше как да не я позная..." бе първата мисъл на Александър и последната, защото се отплесна да гледа непознатото момиче, проследявайки всяка една негова извивка, реакция... всяко движение и усмивка... Всичко, което можеше да му се стори познато, но уви, не можеше да я разпознае. За щастие денят беше пред него и щеше да има шанса да я опознае.

What am I? Posts : 30 Join date : 2012-12-01 Age : 28

Не издържах повече ежедневното мъчение, в което се превърна животът ми. С всеки изминал ден ставаше все по-трудно да намеря пътя към малкото останал здрав разум в мен. Губех разсъдъка си, бързо и сигурно, вече нямаше какво да губя. Простих се с всичко скъпо, напускайки родния си град. Нямаше смисъл да оставам, никой не ми вярваше. Виждах тъгата и уплахата в очите на родителите си, в които някога имаше само гордост и топлота. Така наречените ми приятели се отрекоха от мен, съдейки ме заради това, което никога не съм искала. Но аз познавах тялото и ума си. Знаех, че инцидентът наистина се бе състоял, независимо дали само аз можех да го потвърдя. Изтегляйки всички пари в сметката си, се преместих в малкото градче, по чиито алеи вървях в момента. Паркът бе красив, никой тук не ме познаваше и не спираше погледа си върху лудото момиче, но гласът не ме оставяше намира. Крещеше, смееше се подигравателно и заплашваше ,че ще извърши ужасяващи неща.
Вървях прекалено бързо, за да изглежда естествено. Косата ми се вееше от студения вятър, а твърде тънките ми дрехи не успяваха да предпазят тялото ми от студа. Малките облачета пара излизаха между устните ми, тъй като вече се бях задъхала. Исках да плача, да крещя, да умолявам някого за помощ, но дори в съня си, противният глас не ми даваше покой. Когато се върнах към реалността, се намирах на каменния мост над езерото, към което не помнех да съм вървяла. Подпрях се на парапета, притискайки силно слепоочията си с пръсти. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.
-Млъкни, млъкни!
Повтарях прекалено тихо, за да ме чуе някой, но когато все пак се огледах, с ужас установих, че непознат мъж се беше втренчил в мен..от езерото долу. Опулих се глуповато насреща му, преценявайки кой изглежда по-налудничаво-аз, говореща сама на себе си или той, плуващ в студената вода при тези ниски температури. След малко обаче се почувствах неловко и отклоних поглед, обръщайки се с гръб към него, установявайки с изненада, че гласът е замлъкнал.

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

"Добре, Алекс... това може и да е малко странно, но си излез и не се притеснявай...". Пак онзи досаден навик да се окуражава наум сполетя младежа, който бавно се отправи към брега. Излезе набързо и се подсуши, като след кратката си процедура се облече. Бавно извърна поглед към непознатата и твърдо реши да я заговори. Тръгна към моста, на който непознатото момиче сякаш се опитваше да се отърве от някакви досадни мисли. Дали пък...?... Не, не беше възможно такова красиво и привлекателно момиче да е побъркано... Не можеше да е така. Все пак Алекс реши да се увери в предположенията си. Бавно, но сигурно се приближи до непознатата и я заговори:
-Нужда от помощ? - попита момчето, внимателно "взирайки" се в аурата й. Не беше просто човек... имаше нещо в нея... в аурата й. Никой обаче не можеше да види нищичко... дори и някой с уменията на Александър. Какво, по дяволите, имаше в това момиче, което толкова много озадачаваше младежът? Без да се замисля особено много, той се приближи до непознатата и реши да провери как е. Не можеше някой просто така да страда от невероятно главоболие, а после да се чувства на шест. Падналият ангел се усмихна окуражително и седна на парапета до нея в очакване да получи отговор. Преди обаче да е получил отговор, облачетата пара, излизащи от устата му сякаш крещяха "Намерете по-топло място!!!". Преди непознатата да е заговорила, той й предложи:
-Да отидем някъде на топло... ако искаш...

What am I? Posts : 30 Join date : 2012-12-01 Age : 28

Не очаквах той да се качи, все още мокър, с бързо подгизващите дрехи върху тялото си, да застане спокойно до мен и даже да ме заговори. До толкова бях свикнала с пренебрежението на другите, че донякъде разбирах просяците, които всички подминавах, правейки се, че не ги виждат. Но аз бях нещо по-лошо-откачалка, на която никой не вярваше. Не бях разговаряла нормално с когото и да било от месеци, затова не исках да изгоня и този странен непознат, който дори сега изглеждаше с всичкия си, за разлика от мен. А от друга страна..гласът спря. Разбира се, човекът нямаше нищо общо с пристъпите ми, но отново почувствах съзнанието си, принадлежащо само на мен. Исках да се вкопча в идеята, че мъжът пред мен е причината, за да се отърся от самоубийствените мисли.
-Не, всичко е наред. Просто мигрена..знаете как е, студения въздух..
Гласът ми трепереше, самите ми крака трепереха. Имаше нещо много "важно" в този момент, което си въобразявах. Усещах, че пропилявам шанса си да поговоря с него, държейки се като невменяема. Може да му приличах на онези, които се страхуваха от социалните контакти..
-Значи след сутрешното къпане си осъзнал, че температурата е под нулата?-включих и малко ирония, единственото, за старата ми същност, което успях да запазя. Възвърнах си малко от увереността и кимнах утвърдително, поглеждайки притеснено към него.
-Нямам какво да правя, току що пристигнах, но..можете да се разболеете така.
Не, че много ме интересуваше, но не исках хората да се разболяват. Болниците вече не ми изглеждаха като най-сигурното и безопасно място след инцидента, когато гласът се появи в главата ми, няколко часа, след приемането ми.

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

Непознатата не изглеждаше никак странна и различна. На пръв поглед беше като всички останали, но някак специална. Да, на пръв поглед беше просто човек, но за някой като Алекс тя беше повече от останалите. Самият той не можеше да каже с какво точно, но го усещаше. Усмихна се окуражително на момичето и изведнъж се усети, че дори не се е представил. Засмя се гузно и каза на непознатата:
-Аз съм Алекс... Алекс Брадли... А вашето име, госпожице? - усмивката на Падналия ангел отново се появи и преди дори момичето да е имало шанса да се представи, Алекс стрелна погледа си към ръцете й. Видя ги, че са посинели от студ и леко треперещи. Без да се замисля много, хвана непознатото момиче за ръка и го поведе в неизвестна посока. След като пристигнаха до мястото на Алекс, където беше сравнително топло, главно заради дарбата му да създава огън, се спряха. За пореден път той се усмихна и погледна момичето, опитвайки се да прочете нещо в очите й. Дрехите му вече бяха изсъхнали и той наметна с якето си непознатата:
-Така е по-добре, а? - попита с усмивка прокуденият Ангел и се засмя като зачака да получи в отговор името на момичето, а може би и още куп въпроси преди да разкрие, че е Ангел и то не какъв да е, а Паднал Ангел. В момента през главата му препускаха адски много мисли, които никога не са му давали покой, а едно гласче в главата му сякаш нашепваше "Глупак! Ще се издадеш и ще те погнат отново!!! Това ли искаш?!? А?". Алекс успя да игнорира досадното гласче в главата си и насочи вниманието си към очите на непознатото момиче... Имаше нещо в тях. Някак магнетизмът им въздействаше адски много върху прокудения Ангел и съвсем скоро щеше сам-самичък да си изпее какъв е и защо е тук... Макар, че знаеше, че щом падне мрак, трябва да се покрие в града на падналите ангели, където никой друг не можеше да влезе. И какво? Трябваше да се сбогува с това прелестно същество толкова рано?!? Не, това нямаше да се случи дори и да рискува живота си. Нещо го караше да действа така безрасъдно, но в момента това в момента слабо го вълнуваше. Единственото, с което съзнанието му беше заето бяха тези прекрасни очи.

What am I? Posts : 30 Join date : 2012-12-01 Age : 28

Поколебах се за миг, докато преценявах какво име да си сложа. Не, че някой умишлено ме преследваше или се опитваше да ме върне отново на родителите ми, но като всяка откачалка и аз живеех с ужаса, че някой ме преследва. Гласът ми повтаряше, че ще се опитат да ме хванат, защото самият той е прекалено важен. Аз не бях никоя и това присъстваше във всяка негова реч. Да, гласът обясняваше доста подробно как скоро мракът ще бъде върнат на света, затова свързвах 21. 12. точно с този..Светлоносец..или каквото представляваше.. Та на въпроса му..можех да кажа всяко глупаво име, което бях срещала, но необяснимото ми доверие към Алех отново ме подведе и преди да се усетя, вече изричах с увереност името си. Не беше Гласът, а самата аз, вярваща сляпо в мъжа пред мен.
-Никол..но можеш да ми казваш Ники.
Стиснах ръката му, без да потрепна при невероятно топлия му допир до премръзналата ми ръка. Какво ми ставаше? Трябваше да бягам, не да се държа като най-добра приятелка на първия непознат, срещнат в парка! Въпреки това нямах сили да откопча пръстите си от него, не сметнах и за необходимо, щом бях задърпана в произволна, поне за мен, посока. Нещо в него ме убеждаваше, че не е извратеняк, решил да се ме нарани. Толкова далеч се чувствах от реалността, че още малко щях да забележа ореол над главата му.
-Благодаря, Алекс. Но така на теб ще ти е студено..
Не го казах с укор, а като напомняне. Все едно беше забравил да се държи като човек. Вглеждах се в зелените му очи и вярвах, че може да преплува езерото, без дори да усети студенината на водата. Стиснах устни, неспособна да ис обясня защо непознатият ми влияеше така. Не съществуваха съвършени хора, знаех го, но Алекс сякаш изкривяваше представите ми за нормалното.

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

-Спокойно. Свикнал съм... - каза Алекс на непознатата и се усмихна окуражително. Направи комплимент за името й и си спомни, че трябва да е предпазлив, но имаше нещо в момичето, което го караше да свали маската. Време беше да си отвори устата и да я предупреди какво е всъщност. Ръката на момичето все още беше в шепите му. Той усещаше, че тя направо трепери. На него му беше все едно какъв е климата наоколо. Той вече беше свикнал с това да се приспособява към която и да е ситуация и промяна:
-Замръзваш...Ще настинеш... - Алекс познаваше Никол от няколко минути, но го беше грижа за нея и не искаше тя да пострада. Имаше нещо в нея, което го караше да изпитва закрилнически чувства, които най-сетне намериха начин да поемат контол над тялото му и да го накарат да заговори:
-Аз... такова... Не знам как да ти го кажа, но не съм човек... Ангел съм... Бях, преди да ме прокудят от Рая... В момента съм Паднал Ангел... - нямаше нужда да се крие... Хората знаеха за съществуването им, така че.... А и самият Алекс имаше чувството, че може да се довери на Никол. Сякаш, за да я убедят в думите му, чифт катраненочерни крила се появиха на гърба му, изпъквайки на фона на белия сняг.