Сънят на Александър

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

Деня беше адски напрегнат за Падналия Англел и той се прибра в дома си в Айндъл Фолс и заспа от раз. Явно всичките му разочарования и опасения се превърнаха в лекарство за сън на Алекс. Без да се върти много, както по прицип, той веднага заспа. Клепачите му се затвориха, а дишането му се забави. Изведнъж обаче...

********

-Какво по...? Нима е възможно да... сънувам...? - попита се момчето на глас и се огледа... В съня си беше така, както си беше легнал... Беше по боксерки, а наоколо бе натрупал сняг. Идеалната зимна идилия беше нарушена от река, която сякаш шептеше... Александър си спомни, че някъде бе чел за тази река, но сега бе далеч по-озадачен как да си намери дрехи като няоколо дори нямаше мол.
-Как ми се иска да съм облечен нормално... - пожела си Падналият на глас и мигом върху него се материализираха дрехи. Това беше повече от ненормално, но самият Александър бе свикнал с всички ситуации, които го спохождаха... Та самият той бе изиграл Луцифер и сега се криеше от него. Постоянно сменяше местонахождението си. Ходеше ту в Сайлънт, ту в собствения си град, но най-често посещаваше града на нефилимите. Да, именно там бяха основните връзки с Ада и Рая и именно на падналите Ангели им бе забранено да ходят там. Сайлънт също не бе много препоръчителен, но само там можеше да се доближиш до истинския смисъл на думата "град", защото в останалите два града имаше повече места, наподобяващи на фантастичен роман.
Докато си мислеше на глас, Александър усети нечие присъствие. На гърба му се появиха чифт черни, досущ като катран, крила и той застана в позиция, готов да се отбранява срещу "натрапника", който се бе намесил в съня му. После обаче реши, че "натрапникът" може да е той, затова реши да започне да говори, за да не съжалява за действията си след това. Неканеният гостенин в съня му се оказа човек, което от части успокои младия господин Брадли и му показа, че няма нужда да се притеснява. От седмици не беше спал нормално заради страха си да не бъде нападнат в съня си. Колкото и малки да бяха щетите, които щяха да му нанесат, пак си имаше едно наум.
-Съжалявам за директния въпрос, но... нямаш намерение да ме унищожаваш в съня ми? - да, въпросът му беше наистина нелеп, особено пък и факта, че го отправяше към човек, беше още по-смешен. За щастие Падналият Ангел се осъзна на време и реши да си поеме дълбоко въздух, очаквайки непознатата да заговори.

Human Posts : 33 Join date : 2012-12-02 Age : 27

Пореден ден! Пореден склучен ден! Те просто нямаха край тия дни! И как да имат при положение, че старата Мортиша е наоколо. Защо ме мразеше толкова - не разбирах. Е, поне чувството беше взаимно. Звънецът спаси мен, а и класа като цяло, от това мумифицирано същество (всъщност бе само на четиридесет и пет-шест!). Изправих се със сияйна усмивка и гражбвайки си чантата, бях сред първите, напускайки гимназията след този късен и последен седми час.
Насочих се с усмивка към апартамента си. Не ми се ходеше в някоя дискотека, а пък и там нямаше какво да правя. Днес да кажем, че не ми беше ден за забавления. Толкова бях уморена. И това си пролича още в момента, в който се прибрах вкъщи, в който уж сядайки пред телевизора да гледам някой филм, съм заспала.
Интересен филм ще да е било. Интересно защо аз бях в главната роля...
Вървейки свободно, усетих, че съм се насочила към парка. Супер! Щях да си поседна на някоя пейка, да си изпуша цигара-две и да си допия бирата, като междувременно можех и момчета да посвалям. Отпих от бирата, държейки бутилката за гърлото и се насладих на тишината, нарушавана само от лекото и равномерно потропване на
токчетата на обувките ми. Зачудих се обаче защо няма никой по тези иначе така препълнени алеи.
"Вторник. Седем и половина вечерта. Кой искаш да има, Джесика?!"
Дочух раздразнено гласче и започнах да се озъртам около си. От досадното бъбрене - или по-скоро мъмрене - на историчката бях луднала - само така можех да си обясня факта, че ми трябваха повече от три секунди, докато се усетя, че гласът ехтеше в собствената ми глава, а аз вече не се намирах в така познатия парк, а в близост до малка рекичка. Засмях се сама на себе си и поклатих глава, а секунди по-късно забелязах някаква фигура пред себе си. Изглеждаше ми мъжка. Преди обаче да мога да я огледам, да я настигна(което в този сняг беше нещо невъзможно) или каквото и да е било друго, той започна да говори дали и аз не съм възнамерявала да го унищожа в съня му. Не, сериозно - този път нищо не бях направила, той сам почна да пищи! Заковах се на място и с разширени очи погледнах непознатия. това обаче изтрая само няколко секунди преди да започна да се смея звънко, остро и леко подигравателно.
- Не! Защо си мислиш, че ми е приоритет да го направя? - гласът ми не бе много висок, ала бе ясен и отчетлив.
Направих няколко крачки напред, за да видя по-ясно момчето, което се беше уплашило от мен. Интересно защо, но и лицето му ми изглеждаше познато, осъзнахх аз, вглеждайки се в момчето.
- Познаваме ли се? - попитах внезапно, като междувременно отпих от бирата.

One lost Soul Posts : 155 Join date : 2012-11-27

Добре, този разгорор... изобщо цялата ситуация си беше направо нелепа. Падналият Ангел се успокои и лъчезарна усмивка се появи на лицето му. Все пак беше свикнал да очаква всичко най-лошо да му се случи внезапно. Видимо удовлетворен от факта, той се приближи до реката и се подпря на грубата кора на едно дървото. Картината наоколо беше повече от прекрасна и почти едноцветна, но беше под негов контрол... По-скоро под контрола на съзнанието му. Концентрира се и мигом над главата му се появи един нежен, розов цвят. Усмихна се и реши да не се впуска в обяснения за свръхестественото, но все пак искаше да разбере дали момичето бе наясно къде точно се намира и затова заговори пръв:
-Не знам дали си наясно защо ти зададох въпроса преди малко, затова бих искал да ти поясня... Това място... Това не е реалността. По някаква странна причина ти присъстваш в него, но въпреки всичко ми изглеждаш много... много познато... Мога да се закълна, че съм те виждал някъде, но не мога да си спомня къде... - обясни Александър набързо и седна на снега без да се притеснява, че ще настине след това. Нямаше намерение да се впуска в каквито и да е подробности. Дори не си каза името, а и не попита за това на момичето, въпреки, че му беше адски любопитно да разбере какво е то и най-важното - къде...къде я беше виждал и дали я беше виждал някъде... Напрегна мозъка си, но отговор така и не се появи. Отпусна се назад и започна да си спомня дните, в които беше Ангел... Липсваха му тези дни, но работеше по въпроса, за да ги получи... Дали това щеше някога да се случи, бе все още неясно... И така щеше да си остане докато се занимаваше със... Чакай малко! Именно!!! Как не се беше сетил по-рано?!? В момента Александър се почувства адски глупаво...
-Спомням си къде съм те виждал! Ти си единственият човек в Съвета... Бях на председателското място, когато те видях. - да, време беше Падналият да си спомни с кого разговаря и да се извини за това, че е решил, че ще бъде нападнат.